Соцспомени - 2: Муха

За да разберете и съвсем нагледно да си представите случката, трябва да ви обясня, че с Нина бяхме толкова близки, че само с поглед, нееее, само с половин поглед се разбирахме. Толкова добри приятелки бяхме, че си имахме кодови наименования, чрез които всяка от нас на секундата беше наясно за какво иде реч – за тъжно, смешно, любвеобилно, сексапилно или чиста проба простотийно. Достатъчно беше една от нас да изкриви половин око или да извика кодовата дума, другата бе наясно какво, в коя посока да търси и какво да очаква от видяното.

Та! Ние сме в, смятана правилно от някои за супер тъпа, ситуация в средата на 80-те, да преживеем невероятната тръпка, наречена УПК /Учебно-професионални комплекси/. Те бяха задължителни за всички гимназисти, имАли неблагоразумието да не се запишат след 8-ми клас в някой техникум, в който да усвоят работническо-селски занаят, а учещи в гимназии само за отличници. Беше ни предложено, щом се правим на много умни и не харесваме техникумите, да избираме придобиване на една от задължителните квалификации измежду така неразбираемо звучащите за нас, бедните поетични души, „оператор на металорежеща машина“, „оператор на струг“, „оператор на фреза“, "оператор на бор машина" и прочие кръвожадни професии, както и стенография, и продавач-консултант. Предпоследното ни се стори безумно скучно – да пишем заврънтулки на мястото на цветисти изрази - о, не, словото преди всичко! Възможността да практикуваме обаче последното, заобиколени от хранителни /половин срок/ и нехранителни /остатъка от годината/ стоки, просто ни хвърли в полагащата й се дива радост. Като видни бунтарки, мразещи всичко номенклатурно, което се прояви пред очите ни под формата на небивал ентусиазъм по стенографията, че чак пожелахме да наденем очилата за кръвожадната фреза, ние все пак се гмурнахме в дебрите на соц търговията, белязана от тотален дефицит и продажби под щанда.

И, плясссс, аз и Нина вече повече от месец сме на стаж в един от елитните супермаркети в града. Малиии, към 12 ч. ни се позволяваше първи да си купим от току-що доставения от завода хляб, топъл-топъл, пАриии, един кренвирш и, о, Боже, една бутилка от всичко на всичко полагащите се на супер-а 4 каси Кока-Колаааааааааааа. Малки бутилки! Баси, по-хубав обяд никой не може да си представи. Тогава, бе!

Освен това част от деня ни преминаваше в посрещане на камионите с доставки и в разтоварване на щайги. Умирахме си да се кикотим, скрити зад каси с шуменско, докато управителката инспектираше стоката.Тя беше пълничка, изрусена с перхидрол, накъдрена на дребно и винаги лично посрещаше камионите. Изпопадвахме от смях, залегнали зад палетите или вратите на склада, при редовната сценка - тя задължително се протяга, уж случайно, докато весело изчуруликва на поредния шофьор как едно протягане означавало половин нещо си...

Дааа, така си живеехме, вместо да ходим на училище. И то напълно законно!..

Освен че трябваше да продаваме на кантар на щанда за месо и сирена като наказание, че сме прекалили с кока-колата или сме се успали за отварянето сутрин, трябваше да подреждаме и продукти по гондолите. Най-ужасното беше да се правят т.нар. пирамидки. Знаете, нареждате джаджи под формата на пирамиди по стелажите. Най-гадното за стажантите беше стоката да е буркани и особено бебешки пюрета, щото малките дъна на бурканчетата бяха кошмар и за най-добрия аранжьор. А ние бяхме едвам-дочакващи уволнението единадесетокласнички, спали 3 часа след нощния бар, които просто искаха да изпият една кока-кола, да отрежат парче сирене на поредната баба и да загърнат в амбалажна хартия заветния бахур, преди да се преоблекат и пак да се понесат натам...

Бях много горда, когато за първи път клиентка ахна и до изхода на магазина разказваше на всеки, който се изпречеше пред погледа й, как са й отрязали точно поръчаните от нея 273 грама кашкавал от огромната пита. Какво да ви кажа, нали съм си скромна, просто зяпах опулено кантара и не можех да повярвам в собственото си величие. Наместо това, се опитвах едновременно да съчиня ода за кашкавала и да съставя уравнение от три неизвестни - моята недоспалост, ножа в увисналата във въздуха ръка, застинала от изумление, и числото 273. На всичкото отгоре тази госпожа /тогава – другарка/ винаги, ама винаги, идваше да пазарува с най-сладкото бебе на света, което бях виждала дотогава – внучката й. Коронният номер на сладураната, която нямаше и 1 година, беше, когато и за каквото и да я попитат: „Какво е това?“, тя да отвръща сладко-сладко „Муухаа“, показвайки две зъбчета и заливайки се от смях заедно с нас.... Целият персонал на супермаркета беше влюбен в хлапето, изпадаше в умиление и искрено забавление, когато се появеше. Включително и ние – уж най-пеканите добавки към соц колектива.

Уффффф, и един ден бяхме наказани да редим прословутата пирамидка от бебешки пюрета. Нина подава, аз редя. Нина подава, аз редя. Изведнъж се чува глъчка, ау-мау, малката муха идва да пазарува. Обаче не с баба си, както всички до този момент сме виждали, а с ... татко си. Малииииииииииии, Ален Делон ряпа да яде, Робърт Редфорд и Пол Нюман да се гръмнат тутакси, а Марлон Брандо да забрави, че се е раждал изобщо - установих аз, надигайки се изотзад стелажа, пред който сме клекнали. Мааа, моля ви се, беее, не можете да си представите колко бях втрещена – не стига, че това бебе е най-сладкото на света, ами и баща му се оказа по-красив от всички известни ни дотогава холивудски актьори, взети заедно.

Сегааа, оттук-нататък действието се развива точно за 7 секунди...

Подавам глава.

Установявам безобразната изненада в три стъпки дете-муха-баща.

Фиксирам, че това е най-хубавата двойка дете-баща, която съм виждала досега през живота си.

Нина подава пюрета.

Поемам пюрета.

Изкрясквам паролата: „Муухаа!"

Осъзнавам, че това не е достатъчно и добавям, сочейки с поглед: „Таткотооооооооо!“

Нина подава, изправя се, опитвам да поема, не успявам, щото и аз се изправям, усещам движение, коленича, падат три, разпервам ръце, спасявам четири, падат десет, притискам се цялата, изпъчвам гърди /уффф, няма никой/, падат още шест, навеждам глава, после брадичка, спирам едно, падат сто, обичам ги тези пюретаааа, мамка им, държа в ръцете си две, зеленчуковииии, чува се оглушителен трясък...

... Даааа, удържаха ни ги от заплатата...
Заради двете най-хубави мухи, които бяхме виждали дотогава...
:)