Откъде да знам как да го наименовам?

Всичко толкова изтъня. Дори няма здраво място за хващане. По въжето. Което някой подава. За да се спасим. Дори не знам вече кое спасяваме. Тялото ли? Душата ли? Не знам.

Моите пристрастия са ясни. Симпатиите – също. Усилията от 24 години насам успяха. ЕС, НАТО, частна собствeност, свобода, демократични институции, право на избор. Защо обаче чувстваме криза? На тялото. На душата. Не знам.

Как за 24 години както се извисихме, така и се строполихме. В дъното? На средата му? Ооо, дано не е в самото му начало? Не знам.

Как стана така, че не знаем? Защо не знаем? Какво, по дяволите, стана?

Приятел ми казва: "Мислех, че нещата ще се развият, че ще се получи така, че политиката да е почтена професия и хората ще я надграждат, а то стана пълна помиярщина. Затрихме и това, което успя в тези години”.

Друг ми казва: „Не ме интересува. Вече. Щом за толкова години хората не разбраха кое какво е, кое как да стане и кой кой е – не ме интересува вече. Да се оправят сами.”.

Трети ми хвалят някой си доцент от СУ. Почваш да го четеш. О, всичко е добре. И изведнъж - „човекът от Драгалевци”. Мерси. Опазил ме Бог, ако се доверя на човек, който, ей така между другото и напълно излишно, споменава някой, който е довел като даденост нещата от втория абзац. Go on. Не може да си вдъхновение. Дори и да клечиш на площада. Що ти трябваше да намесваш в личните си опорни точки „опорната” точка на целия преход, а?

Четвърти ми бута в погледа някой си, който бил изнесъл лекция в LSE вместо ляв лидер. Съревнованието сигурно щеше да е топ новина преди 24 г., но не и сега. Sorry, ама дори не сме чували за него. Е, къде беше досега? И защо не ни замечта с вижданията си преди слушателите от LSE? Какво прави в Лондон ми е съвършено безразлично, щом тук не съм разбрала.

А най любимо ми е как да идеш да учиш в чужбина е предателство спрямо Kleta Majka Balgariq. Е, нали се борихме, освен да ходим на екскурзии, да можем да учим, живеем и успяваме там? Кое е лошото да учиш там? А дали пък причината за бягствата и за девалвацията на бг образованието не е и в преподавателите, а? Това, че на студентите за много неща им е все тая, ами все тая им е. Защото са млади. И проблемът е, освен всичко друго, и в прословутите доценти и професори, които по никакъв начин не са успели да ги накарат да се заслушат и да не им е все тая.

Знаете ли, за да стане нещо, някой трябва да го свърши. Това е работа. Просто работа. Представете си, работа. Студентите и преподавателите винаги са били тези, които разпознават пътя. И вярват. В пътя. И на тези, които избират пътя. И на тези, които се наемат да го извървят. Те избират пътя и тези, които го следват. Но не са тези, които го извършват, работят. Не. Но достатъчна е тяхната роля. И важна. И нужна. И толкова възрожденска в предопределеността си, станала традиция, станала история. И толкова невъзможна в извършването й. Това е същността им. Ролята им. Да са залпът. Да са тръбата. Не може да очакваш повече от тях. Защото те са точно това, в точно това им време, в точно това им светоусещане. Затова са дар Божи. И винаги във време на криза, застой, безизходица, те просто се появяват. Минават като вятър. Минават като буря. Минават като знака на съдбата. Разпокитват застоялия въздух. Проветряват стаята. Дори и да не искаш. Скъсват пердетата на полуотворените ти прозорци. Перват те по ухото, докато седиш, подпрял лакът под брадичката. Умислен? Уплашен? Неспособен да помръднеш от креслото? Вятърът от втурването им ошашява. Набързо. И си отива.

Да седиш и да чакаш студентите и преподавателите да ти свършат работата е безсилие…