Те пак са тук: Няма различни - няма проблеми

От известно време наблюдавам, че няма ден в новините на телевизиите, без да се пусне някой репортаж за умилителните тържества по приемането на новите униформи в N-ското училище в родната България.

Кипи жизнерадост, симпатични момиченца и момченца усмихнато рапортуват колко са доволни, че всички изглеждат ... еднакво, а директорите радостно информират, че 93 процента от родителите са съгласни децата им всеки ден да изглеждат по един и същ начин. Какво дръзновение, каква красота... Само едно нещо смущава душата ми, гледайки милото тържество - че съм в онези седем процента /само!/, дето не са съгласни децата им да са поредната тухла в стената на еднообразието. И се чудя защо ли пак ми се случва?

Сигурно съм увредена, но никога няма да забравя, че ако имаше нещо, което да мразя през т.нар. мои тийнейджърски години /80-те/, бе училищната униформа. Тя дори не изглеждаше така добре, както, в интерес на истината, все пак изглеждат днешните. Беше една мастилено синя престилка /о, Боже, престилка, викахме й манта!/. На мен ми стигаше до под коляното, а на по-дребничките - до глезените. През зимата, задължително, трябваше да носим син балтон - купувахме ги от конфекция "Дамска мода". Всички, без изключение. Отгоре еднакви, съблечеш се - пак. Бяхме щастливи, че по мое време, поне, отпаднаха задължителните шапки с петолъчки до емблемата на училището.

Помня едно поредно привикване в кабинета на директора, за да ме мъмрят, този път, че съм си скъсила престилката мнооого над коляното, и така неразумно съм обула не черен /разрешаваха и да е син, дори кафяв.../ панталон под нея, а ...дънки. Казах на директорката, че черният ми панталон е много стар и грозен, не се харесвам в него и затова съм с дънки. Тя ме утеши: "Е, тук, в училище, няма кой да те гледа толкова!". На което аз отвърнах: "Е, като няма кой да ме гледа, защо да не съм с дънки?". Разговорът приключи с едва сподавения смях на директорката. И ми се размина. Късмет!

Вярно, че за щурата кампания да въвеждат сега, отново и то, поголовно, униформи, вина имат и самите деца и техните родители - разголените пъпове са ужасни. Вярно, че униформата сама по себе си има способността да те прави част от някакво братство. Вярно е, че еднаквата униформа не е задължително равна на еднаква индивидуалност. Но, колко от тях ще я осъзнаят, дори и по-късно? Седем процента? Десет?

Също така е вярно, че съвсем идиотски изглеждат класната стая и училищният двор - всички еднакви. Да се чудиш как ще разпознаеш детето си, докато рита топка в междучасието - еднакви полички и панталонки, еднакви пуловерчета, еднакви баретки. Ако живееш в голям град, все пак има шанс да срещнеш по улиците 10-15 "вида" деца. Което си е ... разнообразие. Ако обаче си от малък град, където има само едно училище...

Дали някой се замисля над това, че манипулацията на душите започва точно в крехка възраст с, наглед, благовидни "мероприятия".

Въобще - колко по-лесно е да приложиш принципът "Няма различни, няма проблеми"

Униформени, универсални, унифицирани. Абе, те да не бъркат унифицирани с УНИЦЕФ?