Почти епитафия

Как да почувстваш, че е НОВА година, след като толкова постарому започва? С убийство. Не ме интересува дали са верни репликите и диалозите в разказите на вече убития. Самият факт, че тези "герои" са поставени в точно такава ситуация, макар и в книга, ми е достатъчен, за да осъзная, че нищо не се е променило и едва ли скоро ще се промени. В тази толкова малка и бедна държава. България. ПостБългария.

Някакви кръгове се въртят, накакви кръгове се местят, някакви кръгове са действителност. В такава малка и бедна държава. България. Където всички и всичко се знае. Показват къщи, където са запирали заложници. Съседите се познават. А те са познавали хората. В тази малка и бедна България. И не са били сигурни, че въпросните само са представяли истинските реплики и диалози. И са се оставяли да ги водят и не са смеели да зададат верните въпроси и да потърсят истинските отговори. Просто не са искали да очакват да им се случи точно на тях, а и са се страхували от верните отговори. В тази малка и бедна България. В която, както се казва, всички се познаваме и най-малкото можем да се досетим за какво иде реч. За едни кръгове. За едни обръчи. Както им викаха преди. За едно движение, започнало от 1989 г. и продължаващо и до сега. Кръг А отвлича кръг А1, защото е решил, че А1 иска да премине към кръг Б. Който е доведен брат на кръг А. Или обратното. В тази малка и бедна държава. България. Дето всички се познаваме и можем да се досетим защо се случва всичко онова, което влиза в и излиза извън новините.

Новата година започна постарому. Толкова постарому, че чак ме върна в началото на репортерската ми кариера. Ха, да, навремето имаше нещо като възрадващо наивниците нещо, нещо, дето му викат свобода на словото. Съвсем за кратко беше. Нещо като първоначална журналистика, нещо като конкуренция във вестниците, нещо почти като нищо друго в България. Вярвайте ми, не можех да спя цяла нощ и да дочакам утрото, за да ида да купя конкурентния вестник. Някакво безумие, но сладко, щото беше истинско. Ако изключим това, че никога не победих... Защото моите колеги и колежки-конкуренти бяха от стара коза яре, в действителност съпруги и съпрузи на ченгета и следователи от добрата стара система. Ха. А, аз, наивница на млада възраст изпадах в болестно състояние /ама нали се сещате колко наивно-млада-искрено-искаща-да-съм-крими-репортерка бях, хихии/. Сутринта отварям вестника на конкуренцията и, о, Боже, какви подробности, докато моето е пълна официозна скука. Сещате се, че набирам телефона на тогавашния говорител на РДВР-Варна, /хайде, няма да му споменавам името, ха/ и той ми крещи в слушалката: "Шъъът, шъът, /о, да, чиста истина, той говореше така, освен, че беше бързо-бързо, но и повтарящо се/, шъъъъът, шъът, Панайотова, Панайотова, аз съм сложен тук да заграждам двора, да заграждам двора, не да го разграждам, не да го разграждам!". После разбрах онова, дето ви казах по-горе - че мъжете на всичката ми конкуренция бяха или бивши, или действащи полицаи, следователи, прокурори, които ги снабдяваха с подробностите по случаите. Има ли нужда да споменавам, че това със сигурност означаваше, че някои от тях са част от прословутата Държавна сигурност. А аз работех в синия вестник... Хаххахах.

Сега нещата са променени. Всички вестници пишат едно и също. Защото ТЕ смениха модела - на всички се снася едно и също. Да не се усеща разликата. А и източниците...

Ей за това не се учудвам, че новата година тръгна постарому. Хич даже. Помня, че като реакция за липсата на информация от тогавашната РДВР-Варна,/1992-1994 г./ започнах да пиша не кореспонденции, а ... репортажи. Това тогава никой не го правеше. Лелееее, как им бръкнах в здравето. Обаждат ми се пострадали, отивам на протеста им, ха, май бяха някакви цигани, и сигурно заради това полицаите изобщо не им обърнаха внимание. Сред тълпата хора, ченгетата стояха отстрани, включително и доста висши в йерархията, кикотеха се, и... о, и... люпеха семки. Ей това го написах и те се изприщиха. Хахахах. На другия ден ни поканиха на среща в РДВР-Варна. Мен, млада, глупава репортерка, и шефа на вестника. Докато слушах как съм уронвала имиджа на полицията, напълно недоумявах, бясна, защо моят шеф /Бог да го прости, отиде си твърде рано!/ едвам сдържаше усмивката си. Дааа, имаше и такива времена - когато разни полицейски началници бяха бесни на вестниците, защото... не им снасяха информация. Оттук-нататък всеки брифинг на тогавашния шеф на РДВР-Варна, /хайде, и неговото име няма да спомена, защото много отдавна не е такъв/ започваше с "А пък госпожа Панайотова пак е писала, че..." и завършваше с нещо като призив "Не правете като нея".

Каква ти Нова година? Всичко е постарому. Поне така започва. Сега всички пишат едно и също. Някои мааалко по-различно. Което кара читателите да им се възхищават, без да си зададат въпроса - от къде, аджеба, имат тази информация. Репортерът няма откъде да я получи, освен от...

И понеже е Нова година, а аз отдавна следя бг живота - къде професионално, къде от любопитство - ще повторя - най-големият провал на българската "демокрация" е прословутата, набивана в главите ни тогава, в зората, аксиома - че "българинът не може да понесе шокова терапия, затова трябва да извършим плавен преход". На ви плавен преход! През него се случиха най-малко, повтарям, най-малко, три, много плавни ограбвания на природонаселението, населяващо бг ширините, точно тогава и почти сега /пирамидите, банковата криза, хиперинфлацията.../. Още навремето заявих и няма да спра да го казвам, че това е най-голямата грешка! Както няма да спра да твърдя, че на БГ е нужна пряка демокрация - изборност на окръжни съдии, прокурори и местни шерифи, както и малко мандатност на кметовете. Не случайно първите три компонента се споменават като най-слабите и най-нереформирани брънки в бг действителността. Дори и днес, все има хора, които ми отговарят по същия начин - че българинът не е готов да понесе "толкова демокрация"... Хаха, ок, щом сте готови да преживеете още 20 и пет пъти по толкова години, псувайки.... Извинявам се на тези от вас, които разбират за какво става дума и защо ни се случва всичко това.

Другото безумно нещо, което виждам и се повтаря, непоколебимо и безмилостно до втръсване, е най- най- най-комунистическият почин - "Да слезем долу, до народа". Ама какви са тези глупости?! Ако си лидер, истински, ти имаш ролята, мисията и задължението - "Вдигни народа до себе си". Не обратното! Подготви го, накарай го да повярва, да разбере, да приеме неизбежното, но необходимото...

Ей заради това неразбиране не ми се пише толкова често. Какво? Едно и също ли да повтарям? Докога? Аха, знам си, няма да има край. Поне докато съм жива. Затова напишете тази епитафия на гроба ми: "Баси държавата, щом като за толкова години нито за миг не й повярвах!". И знайте, когато и да вляза "вътре", тя, епитафията, ще е все актуална. И Новата година ще започва винаги като тази. И като всяка предишна.

Ееее, ок, добре, дееее... Ще ви призная, между другото, синът ми е по-оптимистичен. Сигурно, защото е все още на 18. А пък дъщеря ми продължава да ме обича! Сигурно, защото е по-голяма. Надявам се на тях, не на държавата! Дано! ::))